БИОГРАФИЯ
 
КАНДИДАТ ЗА ПРЕЗИДЕНТ
 
СТАТИИ, ИНТЕРВЮТА, КНИГИ
 
"СЪВЕТСКИЯТ АРХИВ"
НА БУКОВСКИ

 

 

 

Дългата сянка на мъченията

Владимир Буковски

Една мрачна утрин Сталин установил, че липсва любимата му лула. Повикал Лаврентий Берия и му наредил да я открие. Малко по-късно Сталин намерил лулата върху бюрото си и заповядал да прекратят търсенето. "Но, другарю Сталин - заекнал Берия, - петима заподозрени вече си признаха."

Този анекдот, разказван шепнешком само на най-доверени приятели през моето детство в Москва през 50-те, е може би най-подходящото, което мога да кажа по актуалния спор във Вашингтон относно законовата забрана на изтезанията и нехуманното третиране на заподозрени терористи, заловени в чужбина. Сега, когато президентът Буш направи публично шоу от одобрението на поправката, предложена от сенатор Джон Маккейн*, изглежда дебатът е приключил. Но ме тревожи и смущава, че въобще такъв дебат се състоя и че видни фигури гледаха благосклонно на идеята. Виждал съм какво се случва с общество, което възприема подобни методи от желание за по-голяма сигурност; нужно е нещо повече от думи и от политически компромис, за да бъде възпрян този порив.

Това е нов дебат за вас, американците, но не ви се налага тепърва да откривате колелото. Повечето нации могат да ви услужат със своя огромен опит. Като изключим чумата, изтезанията са най-стария бич на нашата планета (затова има толкова конвенции срещу тях). Всеки руски цар след Петър Първи при коронясването си тържествено премахвал мъченията и всеки следващ цар трябвало да ги забранява отново. Тези царе не били мекосърдечни либерали. Просто дългият исторически опит на Русия в използването на такива методи на "разследване" ги бил научил, че веднъж позволени, изтезанията ще разрушат службите им за сигурност. Разбирали, че мъченията са професионалната болест на всяка полицейска машина.

Като оставим настрана чувството на безсилие и другите адреналинови емоции, следователите, попаднали на следа, изпитват огромното изкушение да използват сила, за да пречупят волята на своята жертва, защото в нея виждат, образно казано, тиктакащата бомба. Но както добрият ловец е дресирал хрътката си да му носи улова без да го разкъса, така и добрият управник трябва да възпира подчинените си, за да не унищожат жертвата и той да остане с празни ръце. Разследването е деликатен процес, който изисква търпение и фина аналитична мисъл, както и умение за работа с източниците на информация. Когато на изтезанията се гледа през пръсти, способните хора, които и без това не са много, напускат службите, защото преднина взимат не толкова кадърните им колеги с техните методи за бърз и временен успех и службите дегенерират в сборище на садисти. Така в своя апогей сталинското НКВД (съветската тайна полиция) не беше нищо повече от армия касапи, която тероризираше цялата страна, но не можеше да разкрие и най-елементарното престъпление. И когато НКВД набра сила, дори Сталин не можеше да го спре. Накрая успя като насочи яростта на НКВД към самото себе си: заповяда да арестуват доверения му шеф на НКВД Николай Ежов (предшественика на Берия) заедно с най-близките му помощници.

И така, защо демократично избраните лидери на Съединените щати биха искали да узаконят това, което цяла редица руски монарси се опитваха да премахнат? Защо биха рискували да отприщят една яростна сила, която дори Сталин трудно контролираше? Защо трябва "да се подобри системата за събиране на разузнавателна информация" като се разруши онова, което е останало от нея? Чувство на неуспех? Неспособност? Невежество? Или приятелството им с един уж бивш подполковник от КГБ, В. Путин, е повлияло на американските лидери? Нямам отговор на тези въпроси, но знам, че ако вицепрезидентът Чейни е прав и в някакви дози "жестокото, нехуманно или унизяващо" (CID - cruel, inhuman or degrading treatment) третиране на пленниците е необходимото оръжие за спечелването на войната срещу тероризма, то войната е вече загубена.

Дори самото обсъждане на възможността за използване на CID дава вредни сигнали и поощрява низките инстинкти в онези, които би трябвало да бъдат постоянно предпазвани от изкушенията от своите началници. Като човек, който е бил потърпевш от подобно "третиране", нека ви кажа, че е несериозно да се прокарва граница между изтезанията и CID техниките. Отдавна са минали времената, когато изтезанията са били извършвани с ужасяващите инструменти, изложени в лондонския Тауър. Едно обикновено затворническо легло може да бъде смъртоносно, ако му махнете дюшека и принудите затворника дълго време да спи на пружината. Или какво да кажем за "Ръкостискането на чекиста", толкова широко практикувано при Сталин - здраво стискане на ръката на жертвата с обикновен молив между пръстите й. Много ефикасно и много просто. А как ще определите лишаването на 2000 затворници в трудов лагер от зъболекар в продължение на месеци? Да бъде оставена без лечение мъчителната зъбна болка CID ли е или е изтезание?

Казват, че лишаването от сън, което се прилага върху затворниците от Гуантанамо, е "само" CID. Е, поздравления, другари! Точно същия метод използваше НКВД, за да получи впечатляващите самопризнания в сталинските показни процеси през 30-те. Те наричаха "конвейер" разпита на затворник без прекъсване и без да му дадат да мигне в продължение на седмица или 10 дни. Накрая жертвата би признала всичко, дори без да разбира какво подписва.

Знам от собствен опит, че разпитът е сблъсък на личности, дуел на волите. И залогът не са тайните или самопризнанието, а самоуважението и човешкото достойнство. Ако се пречупя, няма да мога да се гледам в огледалото. Но ако не се пречупя, моят следовател ще изпитва същото. Опитайте се да контролирате емоциите си в разгара на тази битка. Ето защо изтезанията съществуват, дори когато са изрично забранени. А кой ще гарантира, че точно определените граници на CID няма да бъдат прекрачени при такива обстоятелства?
Но ако това не може да се гарантира, как тогава ще заповядате на офицерите си и на младите хора в ЦРУ да извършат нещо, което завинаги ще им остави дълбоки белези? А белези ще има, можете да ми вярвате.

През 1971 в Лефортовския затвор в Москва (централният следствен затвор на КГБ) започнах гладна стачка с искане сам да избера адвоката си (КГБ искаха да поставят свой човек). Моментът беше крайно неподходящ за КГБ, защото делото ми трябваше да влезе в съда и нямаха никакво време. И така, за да ме пречупят, започнаха да ме хранят насила по един необичаен начин - през носа. Десетина пазачи ме отведоха от килията до медицинския пункт. Там ми сложиха усмирителна риза, завързаха ме за леглото и седнаха върху краката ми, за да не мърдам. Други държаха главата и раменете ми, докато една лекарка промушваше сондата за хранене през носа ми.
Сондата беше дебела, по-широка от ноздрите ми и не можеше да мине. Кръвта бликаше от носа ми, сълзи се стичаха по бузите ми, но те продължиха, докато хрущялът се счупи. Мисля, че щях да викам, ако можех, но не можех, защото сондата беше в гърлото ми. Отначало не можех нито да вдишам, нито да издишам; хриптях като удавник, имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат. Лекарката също беше на път да избухне в сълзи, но продължаваше да натиква сондата все по-дълбоко. Едва когато сондата стигна стомаха ми, можех отново да дишам, но предпазливо. След това лекарката сипа в сондата някаква течна храна, която щеше да ме задави, ако се беше върнала. Държаха ме така още половин час, за да може стомахът да възприеме течността, а след това започнаха да изтеглят сондата малко по малко… Бррр. През нощта раните започнаха да заздравяват, но на сутринта всичко започна отново и така 10 дни, докато накрая пазачите повече не можеха да издържат. Беше неделя и началниците ги нямаше. Пазачите наобиколиха лекарката: "Слушай, дай му да пийне направо от чашата, нека си глътне. И за теб ще е по-лесно, глупачке." Лекарката се разплака: "Да не мислите, че искам да отида в затвора заради вас. Не, не мога да го направя…" И те продължиха с процедурата, като се ругаеха взаимно, докато кървави балончета излизаха от носа ми. На дванайсетия ден властите се предоха; нямаха време. Аз получих адвоката си, а лекарката и онези пазачи вече не можеха да ме гледат в очите.

Днес, когато адвокатите на Белия дом изглежда са твърде заети да намерят начин, за да възпрат лавината от потенциални искове на бивши арестанти, аз настойчиво препоръчвам да се замислят за една друга лавина от искове от мъжете и жените от вашите армейски служби или от ЦРУ, които са били или ще бъдат въвлечени в извършването на CID-практики. Нашият богат руски опит показва, че мнозина от тях ще станат алкохолици или наркомани, престъпници или най-малкото деспотични и жестоки родители.
Ако американските лидери желаят да победят терористите като превърнат диктатурите в демокрации, те трябва да признаят, че изтезанията, в това число и CID, винаги са били средство за репресии, а не за разследване или за събиране на разузнавателна информация. Една държава няма нужда да измисля как да узакони изтезанията; проблемът е как да ги предотврати. Ако не ги спрете, изтезанията ще унищожат важната стратегия на страната ви да създадете демокрация в Близкия Изток. И ако вие цинично възложите мъченията на наемници и чужди агенти, не се чудете, когато някой осемнайсетгодишен в Близкия Изток се отнася с недоверие към усилията ви там.

И накрая, помислете какъв ефект има вашата позиция върху останалия свят, в частност в страните, където мъченията все още съществуват - като Русия, в която гражданите й все още се борят за премахването им. Г-н Путин пръв ще каже: "Виждате ли, даже вашата прехвалена американска демокрация не може да се защити без да използва мъчения…"

И тръгваме обратно към пещерите.


The Washington Post, 20 декември 2005
На български текстът е публикуван за първи път на www.point-of-view.org

* Сенатор Маккейн обвърза Закона за военния бюджет за 2006 с поправка, която категорично забранява прилагането на силови методи при разпитите и третирането на заподозрени независимо дали се намират на територията на САЩ или извън нея. Сенатът гласува поправката, а президентът Буш не наложи вето, въпреки че преди гласуването беше заявил, че ще го направи, докато Белият дом оказваше натиск върху Маккейн да я оттегли. Сенатор Маккейн беше подкрепен публично и от 33-ма бивши офицери от разузнаването, които смятат, че насилието над затворници е сериозна заплаха за фундаменталните ценности на Съединените щати. Б.пр.