БИОГРАФИЯ
 
КАНДИДАТ ЗА ПРЕЗИДЕНТ
 
СТАТИИ, ИНТЕРВЮТА, КНИГИ
 
"СЪВЕТСКИЯТ АРХИВ"
НА БУКОВСКИ

 

 

 

Владимир Буковски: "Ако има някой за обесване, това е Горбачов"

Георги Борисов
Сп. "Факел" кн. 1 / 1995


В края на този разговор попитах Владимир Буковски има ли семейство. Летните горещини бяха започнали и тридневните тържества по случай тукашния празник на победата - 8 май - бяха в разгара си. Седяхме на терасата в задния двор на къщата - типично английска къща с трапезария и хол на долния етаж и с две спални на горния. Буковски сам беше приготвил и поднесъл обяда - скариди с бира и печена пъстърва, увита в станиол. Вместо с цветя, масата беше украсена с пера лук и стръкове магданоз. По средата й димеше купа с необелени варени картофи. Докато траеше разговорът ни, домакинът непрекъснато ставаше да донесе или раздигне едно-друго. Наблюдавах го - мъж с бавни, спокойни движения, с тъмно сипаничаво лице и бяла коса. Отговорите му бяха кратки, сбити и необикновено категорични - без да се замисля, жестикулира и отрупва с думи. Нито ме подпитваше кой съм, нито се интересуваше какво впечатление ще ми направи.

- Не, нямам семейство - отвърна той. - Просто за да не ме изнудват с жени и деца, а и тях да не мъчат след това.

Тогава действително проумях, че до мен седи човек, който беше подчинил изцяло живота си на съпротивата срещу злото и за когото думите "идея " и "борба" не бяха празен звук, а съдба и начин на съществуване.

- Съществува убеждението, че цялата перестройка и последвалите промени в Източна Европа са планирани от комунистите и КГБ...

- Да, естествено, макар че след Сталин КГБ вече не държи под пълен контрол цялата страна и самата партия. От времето на Хрушчов насам КГБ е вече само инструмент, с който се разпорежда ЦК.

- В България смятат, че мнозина от активистите на Съюза на демократичните сили са внедрени в него от хора на нашата Държавна сигурност, че дори и на КГБ.

- Напълно е възможно, след като самите комунисти у нас родиха новите фашисти. Вече е известно например, че по предложение на Крючков, тогавашния шеф на КГБ, през 1989 г. политбюро взима решение за създаването на Либерално-демократическата партия начело с Жириновски.

- И са запазени документите за това, така ли?

- Не, документи няма, просто Яковлев е човекът, който разказва цялата история и това как изборът пада върху Жириновски. Интересното за мен в случая е как неговите духовни родители са действали по принципа на контраста: вие си играйте на демократи, ние - на плашила като Жириновски. Защото в действителност Жириновски е една фикция, водач без партия, плашило, на което му дай само да ръкомаха и дрънчи като тенекия.

- Възможно ли е да се върнат старите времена у вас?

- Докрай вече нищо няма да се върне...

- Защо, съзнанието на хората ли се е променило?

- Не, просто я няма предишната система на контрол. Не че на някои не им се иска да върнат нещата назад, но вече не им стигат силите - всичко се разпадна. Страната се разпадна - заедно с цялото чиновничество и структурите за контролирането й. Ето, наскоро приеха закони за новия КГБ, или както го нарекоха по американски образец, ФСБ - федералната служба за безопасност. На хартия тази служба днес придобива повече власт, отколкото по мое време. А в действителност нищо няма да може да направи.

- Как, според тия нови разпоредби те дори получават правото на самостоятелна стопанска дейност...

- И не само това. Въобще придобиват много повече юридически права, възможности за репресии. Например могат да те задържат без обвинение два месеца, което някога, макар че всичко си позволяваха, изобщо не съществуваше черно на бяло и можеше да се тълкува като абсолютен произвол. И все пак процесите на дезинтеграция днес са толкова силни, че ще видите, нищо няма да излезе от тази работа.

- Вие се познавате добре със Солженицин, нали?

- Разбира се.

- А знаете ли, че според една анкета на в. "Книжное обозрение" той беше обявен за най-лошия писател на 1994 г.?

- Не, а за какво?

- Заради речта му пред депутатите в Думата.

- Ха-ха-ха! Да, наистина, неговите публични изяви трудно могат да се нарекат интересни. Аз съм абониран за парижката "Руска мисъл", където той печата всичките си изказвания, включително и тия от предаванията си по телевизията. Знаете, че всяка седмица Солженицин води по едно такова предаване. Е, какво да ви кажа... Той наистина не можа да задържи вниманието на зрителите върху себе си. И как да го задържи, когато събеседниците, които кани на разговор, са абсолютно съгласни с всяко негово твърдение. Телевизията е визуален жанр. И да гледаш през цялото време две кимащи глави, двама души, които непрекъснато се съгласяват един с друг, е направо скучно. Не, не че говорят глупости, но някак си много общо говорят...

- Въобще поомръзна им той на хората със своите проповеди...

- Омръзна, защото нищо конкретно не казва. А и как да го каже, като вече е късно. Вече думата има следващото поколение, то ще решава нещата.

- Според публициста Лев Неврозов цялата тази кипяща обществена дейност, която Солженицин развива, е вследствие на амбицията му да стане президент.

- Глупости. Солженицин никога няма да поиска административна длъжност. Неговата амбиция е друга - да бъде учител на нацията. Проблемът обаче е в това, че нацията не иска да се учи.

И въобще от неговото връщане в Русия нищо не излезе. Надядяхме се, че по някакъв начин ще размърда публиката, ще предизвика дебати, спорове, но не. Жалко, защото това е действително огромна фигура, която би трябвало да изтръгне обществото от апатията. Как да го постигне обаче, като хората у нас живеят ден за ден, мислят само как да вържат двата края и са загубили всякакъв интерес към политиката. На никого с нищо не му се занимава.

- Често ли пътувате до Москва?

- Не, вече две години не съм бил там. Видях, че няма смисъл, и се отказах. Никой нищо не иска да прави, да слуша, цялата система е станала абсолютно мафиотска, всеки, начело с административната върхушка, мисли само как да открадне, измами, ограби. Въобще грозна картина.

- Вие живеете тук вече почти двайсет години. Не го ли е страх Западът, че цялата тази разрушителна енергия може да се стовари и върху него някой ден?

- Как да не го е страх, страх го е, само че той никога нито ни е разбирал, нито е искал нещо да направи. Дори през годините, когато въпросът за оцеляването на западната цивилизация въобще беше особено актуален. А днес вече пряка заплаха не съществува, ракетите ни не се целят срещу тях и опасността от изток им изглежда все по-далечна. Днес Западът се страхува преди всичко от разпространението на престъпността, мафията, корупцията, от разпространението на ядрените технологии. Друго нищо не го интересува.

- А у нас мнозина, особено в началото на демократичните процеси, разчитаха и разчитат изключително на неговата помощ.

- А вие точно това трябва да им обясните - че Западът никога нищо няма да предприеме. Особено Америка, която е толкова откъсната от останалите и заета със себе си, че изглежда направо нереална. Бас ловя, че нито един американец няма да намери България на картата.

- Е, след световното по футбол все пак чуха за нас.

- Може да са чули, но на картата няма да ви намерят поради простата причина, че в училищата там география не учат. Като Митрофанушка у Фонвизин: за какво ми е на мене география, като файтонджията ще ме докара. Типично по американски.

- През 1976 г. вие бяхте разменен с генералния секретар на забранената чилийска компартия Луис Корвалан, когото Пиночет беше пратил в затвора. Решавайки се на подобна размяна, съветското правителство за първи път официално признаваше преследването и затварянето на хора в СССР по политически причини. Този необясним и до днес негов ход впоследствие беше оценен като груба грешка, но късно: само ден след фантастичното ви прехвърляне от килията до цюрихското летище вие вече давахте интервюта и пресконференции за пръснатите по лагери и лудници жертви на тоталитарния режим. За всичко това вие сам разказвате в книгата си "И вятърът се връща...", чийто превод на български вече години наред отлежава в подземията на издателство "Народна култура". Явно на книгата не й върви и по нещо прилича на своя автор, захлупен от сянката на Солженицин у нас...

- Защо, тя е преведена на около петнайсет езика и само в Полша претърпя 5-6 издания в милионен тираж. Забелязал съм, че щом възникне някоя по-конфликтна ситуация и властите започнат да затягат обръча, книгата започва да се издава и преиздава - като че ли е наръчник за подривна дейност. Ето и хърватите я преведоха непосредствено преди началото на югоконфликта.

- А какво стана с вас, след като напуснахте Швейцария и оставихте там майка си и сестра си?

- Учих три години неврофизиология в Кеймбридж, после заминах на работа в Станфордския университет в Калифорния.

- Там преподавахте, така ли?

- Не, занимавах се с изследователска дейност. А след това се върнах отново тук, купих тази къща заедно с двора отзад и реших да се установя в Кеймбридж. Последните няколко години не работя.

- Защо?

- Пари за наука вече не отпускат. И тук, да. Както виждате, кризата е тотална.

- Наскоро искаха да закрият и факултета по славистика в Лондонския университет.

- Ха, каква ти славистика! Те за физика, за математика лев не дават, вие ми говорите за филология...

- И с какво се занимавате сега?

- Пътувам много, особено до Щатите, там чета лекции. Пиша.

- Пишете какво?

- Повечето - статии за различни вестници. Наскоро завърших книгата "Московският процес". По аналогия с Нюрнбергския процес...

- Какво представлява тя?

- Това е един доста обемист труд, който фактически се състои от два тома - единият е съставен изцяло от документи, другият - от мои коментарии към тях. Преди няколко години КГБ отвори архивите си (впоследствие, изглежда, съжали и скоропостижно прекрати достъпа) и аз успях да изнеса едно доста голямо количество от тях, без някой от служителите от читалнята да разбере, тъй като ми беше разрешено да ползвам компютъра си при обработката им. Прекарвах ги през скенера и когато се върнах в Англия, се оказа, че разполагам с безценни и действително убийствени документи: за колаборационизма на западните социалисти с нашите комунисти; за връзките на КГБ със световното движение за мир, за нахлуването ни в Афганистан и за това как сме решавали въпроса с Полша през 1981 г., за горбачовския период, който на Запад е възприет напълно сериозно.

- В смисъл?

- В смисъл, че въобще не могат да прозрат хитростта и голямата измама на думите "перестройка" и "гласност", докато за нас беше ясно какво представляват те. От една страна, отпускане на вентила, от друга - опит да се съживи, да се спаси системата.

- И до днес обаче на Запад съществува култ към Горбачов.

- Да, особено в Германия.

- А в Щатите?

- Америка е доста странна страна. Тя забравя човека след две седмици. Докато Горбачов беше на власт, всичките 52 щата бяха залети от горбоманията, седмица след като си отиде, престана да съществува за тях. Настина страшно, необикновено безметежна в невежеството си страна. Изпитвали техни студенти първокурсници кой е Сталин и повечето отговорили: "Американски президент по времето на Втората световна война."

- Чувал съм, че университетът в Станфорд е доста ляв.

- Виждате ли, повече или по-малко, всички университети са леви. Интелигенцията е разсадник за левичарство - така е било и ще бъде. За нея социалистическата утопия е начин да получи властта.

- А как ще обясните резкия завой наляво в поведението на такива закоравели противници на съветския режим като Александър Зиновиев и Владимир Максимов? Предполагал ли е някога някой, че именно Максимов, дългогодишният главен редактор на едно от най-авторитетните литературни списания на руската емиграция "Континент", ще стане активен сътрудник на вестник "Правда"?

- Когато се завърна окончателно в Русия, Максимов беше до такава степен потресен от размерите на престъпността, разрухата, корупцията, че беше готов да печата където и да е - само и само да получи достъп до по-широка читателска публика, да преживее по някакъв начин стреса. Не ми е ясно обаче как можа да се свърже с Горбачов. По-голям негодник от Горбачов няма, от него дойде цялото зло и ако има някой за обесване, това е той. Предполагам, че тук решаваща роля е изиграла една типично руска черта, дълбоко присъща и на Максимов: вярата, че отритнатият от обществото, изпадналият в немилост, въобще падналият е изкупил греховете си със страдание и е духовно пречистен. Една доста наивна гледна точка.

Иначе мога да го разбера. За самия мен пребиваването в Москва е вече истинско мъчение. Две седмици да остана в нея - и две седмици след това съм болен. Просто ми е физически непоносимо цялото това разложение наоколо. И най-вече хората... Там е работата, че рухна не само системата, ами и обществото, рухна самият човек. Хората не виждат никакъв смисъл. Невъзможно е да се разбереш с тях, да се уговориш за нещо най-обикновено, никой не си държи на думата. Среща си определиш за един часа - дойдат в четири. И цялото това усещане за нещо непоправимо, ужасно... Всичките тия просяци... мизерията...

- И в Петербург ли е същото?

- Още по-лошо. В Москва все пак се въртят някакви пари, действат фирми, нещо става. А Питер умира - с всичките си дворци и помръкнало величие...

- А Солженицин защо се върна тогава?

- Казах му да не го прави, че е абсолютно безполезно цялото това начинание. Но той не ме послуша и сега съжалява. Такова време настана: не се прибираш - и ти се сърдят, върнеш се - и те намразват. Яд ги е на тебе. Сами не знаят какво искат и какво да правят. Пълна безотговорност, чувство за безсмислие.

- Не ви тегли значи натам. А преди?

- И преди, да ви кажа. Никога не съм изпитвал носталгия, винаги съм се чувствал чужденец. И тук, и в Москва. Но ние бяхме друго поколение, имахме чувство за дълг, за дело. Ето и сега хич не ми се ходи, но знам, че трябва. Пак тия срещи, безкрайни интервюта по вестници и телевизия - за какво? Не само че не те слушат - въобще не искат да те знаят.

- И КГБ ли? Между другото, споменахте, че сте работил в архивите им. Има ли според вас нещо вярно в това, че са унищожили част от тях?

- Само лъжат. Те просто не могат да бъдат унищожени. Първо, самите архиви са абсолютно самостоятелни. Дори не са компютъризирани, тъй като основно правило в дейността на КГБ е било недоверието. Не е било възможно човек от един отдел да знае какво се извършва в другия отдел. Затова никой не знае какво има в другия архив - а те са 162 на брой! Това са няколко милиарда единици, представяте ли си!

Да речем, попадате на документ на ЦК. За да го унищожите и заличите всички следи, са ви нужни няколко месеца работа. Първо, има книги на входящите и изходящите документи, в които е записан, след това регистрация, после - опис с шифрована номерация, тоест всеки документ си има и свой зашифрован номер. Така че, ако откъснете един само лист, липсата веднага ще бъде забелязана - всичко е прошнуровано и номерирано. Ето го номер 173 - и изведнъж следва 175! Къде е номер 174? Но и това не е всичко, защото още не знаете в кой друг документ може да има препратка към документа, който искате да унищожите. А много често те са процедирали така: "По силата на Решение номер еди-кой си на Политбюро отпреди три години беше извършено разследване по случай..." И ето че след три години ви препращат кьм въпросния документ. Разбирате ли какво означава това? Че за да унищожите един само документ, трябва да прегледаш всички архиви!

Освен това в ония времена КГБ изобщо не беше самостоятелен, той за всичко докладваше на ЦК, на секретариата на ЦК и на политбюро. Така че на всяко едно от тези равнища вие ще намерите следи от работата на КГБ - като се стигне до искането на разрешение за извършване на обиск, подслушване и т. н. Невъзможно е било да ви арестуват например без знанието на ЦК. Самият Андропов е искал лично разрешение за всеки обиск или арест, да не говорим за убийство...

- А днешната Федерална служба за безопасност?

- Тя се води формално на подчинение на президента. Но той въобще не е в състояние да следи действията й просто защото през по-голямата част от бремето е пиян. Така че фактически над нея не се упражнява никакъв контрол и в този смисъл сега е много по-лошо: могат да те убият къде-къде по-лесно.

За сметка на това обаче предишният КГБ работеше много по-ефективно, докато в действията на днешната ФСБ липсва координация и провалите следват един след друг. Да вземем само опита за преврат в Чечения. Е, то бива любителска работа, но чак толкова... Каква ти ФСБ, детска градина направо! Да наемаш ти по договор войници... КГБ нямаше да допусне такова нещо.

- Не ви ли се струва, че войната в Чечения може да продължи вечно - като в Афганистан?

- Абсолютно. Да не забравяме кои са чеченците все пак - войнствено планинско племе, с което царска Русия воюва 50 години! При това по онова време Русия е била умна страна, знаела е как да ги котка кавказците: първо, отваря широко вратите на царския двор за чеченските първенци, а когато Шамил се предава, с пръст не го закача и му осигурява напълно прилично съществуване. Докато единственото, което могат да родят днешните военни, са бомбите. Добре, но ето че чеченските партизански отряди се изтеглят към границата. И какво им остава на нашите? Да бомбардират границите! И да въвлекат във войната и Дагестан, и Ингушетия, и да се проточи една петдесетгодишна кавказка война...

- Да, привлекателна перспектива, няма-що. А какво мислите за ролята на руската православна църква?

- Трагедията на нашата църква е в това, че тя е сталинска църква. Цялото свещеничество е било обвързано от КГБ - от нисшите до висшите санове. Днешният патриарх например също е бил агент на КГБ. Затова у хората няма капка уважение към тази църква. Вярата, религията са все още живи, разбира се, но църквата ни е без всякакъв авторитет и не тя ще обедини обществото.

- Как тогава да си обясним благочестивите опити на днешната ваша номенклатура да изкара църквата на преден план? Дори лидерът на комунистическата партия Зюганов страстно проповядва христовата вяра сред правоверните си.

- Просто днешната наша номенклатура поради някои идеологически съображения и неудобства не може да се изтъпани отново най-отпред. Виж, църквата е по-удобна - хем си я знаем като агентура и си я контролираме, хем придава по-благороден фасон на фасадата. На хората обаче това им е ясно и затова православието днес не може да играе положителна роля у нас.

- Не се ли опасявате от раздухването на стари, дългогодишни вражди на верска основа. Напоследък започва да се наблюдава известно напрежение и в такъв сравнително спокоен район като Татарстан.

- Настина, до събитията в Чечения татарите се държаха напълно нормално. След бойната обаче всички по-малки народи започнаха да проявяват признаци на безпокойство. И с право. Къде е гаранцията, че това, което стана в Чечения, няма да се случи и с тях? Специално с Татарстан обаче аз не виждам някакви особени проблеми. Русия е голяма страна, а Татарстан - малък анклав с доста смесено население. Пък и автономия вече получи.

- И планира конфедерация с башкирите.

- В Башкирия между впрочем също се появи национално движение - нещо, което липсваше там много години. Знаете, че след Гражданската война, в която тя играеше активна роля, голяма част от населението беше избито. И дълго време башкирите бяха по-ниски от тревата. А ето че сега отново се надигат.

- Говори се, че най-страшен може да бъде конфликтът между Украйна и Русия.

- Никакъв конфликт между тях въобще няма да има! Какъв конфликт, когато не можеш да различиш украинеца от руснака и обратното... Между десет и дванайсет милиона са само смесените бракове. Много сбъркаха украинските националисти, като от самото начало започнаха да провеждат крайно твърда и неотстъпчива национална политика - със задължителното изучаване на украински език в училищата и т.н., и т.н.

- Как виждате бъдещето на Русия?

- Много вероятно е Русия да продължи да се разпада, докато не се раздроби на петнайсетина отделни "княжества". Ами вижте: огромна страна, центърът повече не може да я управлява, инфлацията расте и т. н. Какво друго им остава на различните области, освен да се спасяват поединично? Фактически разцеплението започна през 1993 г., когато общественото напрежение достигна връхната си точка и няколко области се обявиха за самостоятелни. Сред тях беше и цял Урал - нещо нечувано направо. Забележете обаче: разпадането се извършва не по национален, а по географски признак - колкото по на изток, толкова по-неудържимо. Боя се, че и Сибир, и Далечният изток ще се отцепят един ден, но ще минат 30-40 години и пак ще започне процесът на интеграция. Лошото е, че дотогава ще се разруши изградената вече инфраструктура, цялата натрупана материална и не само материална култура...

- Всичко се руши и нищо не се създава, така ли?

- Точно така. Докато можеше да се направи нещо, не го направиха, сега вече е късно. И аз изход въобще не виждам.

Кеймбридж
7 май 1995 г.